Обжалване на Определения

[svettoslav]

Здравейте! Може би не е най-подходящата тема,ама тук се спрях.По-скоро в изп. производствто,но все пак става въпрос за Опр. до ВКС.
Обжалват се действия на ДСИ. Окр. съд счита жалбата за недопустима,т.к не можело да се обжалва такова нещо съгл. 435 ГПК.В Определението на Съда е посочено ,че може да се обжалва пред апелативния съд.Смятате ли,че Опр. на АС в същия смисъл(недопустимост на Ж) може да се атакува пред ВКС и при какви условия?
Имам виждане по въпроса,но се надявам на някакви мнения от Ваша страна.
Успешна седмица !

[error]

ТР № 3 от 12.07.2005 год. на ОСГТК на ВКС.

[svettoslav]

Ще го погледна,мерси и успешна нова година!

[portokal]

Може да е срамота, но до днес, когато видях тази статия в "Дневник", изобщо не ми беше хрумвало, че "определенията" всъщност значи и определенията за прекратяване.
По-горе Поли го е написала за недопустимите искове, не съм обърнала внимание.
Идеята на забраната за обжалване, сама по себе си тъпа, си я представях нещо като: да не се бави делото, пък като отиде в окръжния съд, той ще поправи, както може, каквото има там да се поправя. Т.е. представях си, че се имат предвид определенията по хода на дело, което ще приключи с решение.
Всъщност определения несъмнено са и определенията за прекратяване, а "решенията по които" не значи задължително (май), че решение ще има. И каква е тогава целта? Грешка ли е наистина?

[Гост.]

Ако и да е lapsus calami ( за която се надявах да има вече ревизия, но не би) вече два месеца няма знак, че са я припознали като такава.
Съдопроизводството трябва да е като кушия ( още не мога да се съглася с този аргумент). За нЕкои наши хора, от умно село.

Хубавото е, че у магистратите разум та не съм виждала злоупотреби- все още.

[kontrol]

Ето и дългата версия на статията. (Там пише и за 310. Както и че проектът беше побутван от съдиите /напр. Влахов/ и преди НС си беше свестен.)

да не се бави делото, пък като отиде в окръжния съд, той ще поправи, както може, каквото има там да се поправя.

Говорим за определения, които поначало подлежат на самостоятелно оспорване (а това са поначало тези, които преграждат нещо си; дава ход, не допуска свидетели - не).
И как ВъззС ще поправи недопуснатата правна помощ напр.?

Просто няма вариант, при който да е разумно законодателно решение.

По-целесъобразно (право на защита) би било, ако практиката тълкува съвместно с предходната алинея и извлича "касационно" от контекста (но нали в съседната тема сме против дописването на закона).

[portokal]

Говорим за определения, които поначало подлежат на самостоятелно оспорване (а това са поначало тези, които преграждат нещо си; дава ход, не допуска свидетели - не).
И как ВъззС ще поправи недопуснатата правна помощ напр.?

За тях говорим, де. Има такива, които преграждат нещо си, което нещо не е цялото разглеждане на делото.
За правната помощ - никак, прав си. Няма основание примерно да даде възможност на страната да извърши онези действия, за които е пропуснала сроковете от незнание.

[Гост.]

Прочетох и пълната версия на статията. По начало съм винаги с резерви относно журналистическите писания, така щото твърде манипулативно поднасят фактологията, обаче четейки резултатите от статистическите проучвания и изказванията на вносителите и все се сещам за мое изказване тук:

...Що се отнася до българските закони- така се получава, когато, както казва и проф. Герджиков е наличен "остър дефицит на професионализъм". Законодателството е като скачени съдове- пипне ли се тук, там, без да се мисли/ или се мисли мотивиран от други обстоятелства/ се получават пробойни...

Опитвам да си припомня кога ( кои години) законодателният ни орган е приел толкова некомпетентни хрумки и не мога да се сетя. Последно се дивих на разрешенията дадени в ЗДвП и осигурителното бреме изчислявано на база осигурителен доход преди две години.

А за правната комисия, мисля заслужено, е подходяща дефиницията дадена от професора.


По темата:Пунев, Бл., Измененията в ГПК (ДВ, бр. 100 от 2010 г.)

Измененията в Гражданския процесуален кодекс относно исковия процес и обезпечителното производство

Източник: ИК "Труд и право"

(ДВ, бр. 100 от 2010 г.)

Последните изменения в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), в сила от 21.12.2010 г., макар и немногобройни, засягат обширна процесуална материя, защото се отнасят до исковото, обезпечителното и изпълнителното производство, както и до екзекватурата на чуждестранни съдебни решения по дела за издръжка според регламент (ЕО) № 4/2009 г. Предмет на статията ще бъде обсъждането на измененията в исковия и обезпечителния процес с оглед на тяхното основно значение за правоприлагането. Тези законодателни промени най-общо могат да се квалифицират: 1) като такива само с правнотехническо значение, доколкото са ориентирани единствено към прецизиране на уредбата, а не към съдържателното й променяне и 2) такива, които коригират първоначалната концепция на гражданския процес, защото внасят промени в процедирането на съда. В следващото изложение ще се следва поредността на измененията според номерацията на текстовете на ГПК, които са засегнати от тях с изменителния закон - Закон за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ЗИДГПК), като коментирането им ще включва и оценката им с оглед на посоченото по-горе разграничение в тяхната характеристика.
Първото изменение с параграф 1 ЗИДГПК се отнася до текста на чл. 48, ал. 1 и 2 ГПК и има повече правнотехнически, отколкото съдържателен смисъл, а доколкото е налице и последния, то има за резултат по-скоро влошаване, отколкото подобряване на уредбата. Този извод може да се направи ако изменението не се тълкува изолирано, а в контекста на свързаните с него други разпоредби по връчването и призоваването на ответника и възможностите му да узнае и да се подготви за участие по делото в хипотезата, когато е с неизвестен адрес в страната или чужбина. Така според изменението на ал. 1, изр. 1 на текста думата “връчване” се заменя със “съобщението до него за заведеното дело”, като думите “направена най-малко един месец преди заседанието” се заличават. Тази поправка се отнася до съобщаването на ответника за заведеното срещу него дело в хипотезата, когато той няма регистриран постоянен или настоящ адрес, при което това съобщаване се извършва по искане на ищеца чрез публикация в “Държавен вестник”, като отпада изискването тя да бъде направена най-малко месец преди заседанието.
Замяната на думата “връчване” в първото изречение на алинеята е мотивирана от обстоятелството, че тя като родово понятие обхваща всички начини за узнаване на съобщението от неговия адресат, докато в случая се касае до конкретната хипотеза на чл. 43, ал. 3 ГПК, която замества призоваването чрез “Държавен вестник” на ответник с неизвестен адрес в страната и чужбина по отменената процесуална уредба - чл. 50, ал. 1 ГПК (отм.). По новия ГПК правилата за връчването на съобщения имат основно значение за разлика от ГПК (отм.), при който такова значение имаха правилата за призоваване. Поради това и препращането към прилагане на правилата за връчване на съобщения и за връчване на призовки - чл. 58 ГПК, е обратно на това по отменената уредба - чл. 52 ГПК (отм.), по която то беше към правилата за призоваване.
В този контекст отпадането на изискването публикацията в “Държавен вестник” да бъде направена най-малко месец преди заседанието не може да се счита за удачно разрешение с оглед възможността за узнаване и подготовка за делото от страна на ответника с неизвестен адрес. При призоваването на страните за делото има предвиден минимален седмичен срок преди датата на заседанието, въпреки известността на техния адрес - чл. 56, ал. 3 ГПК. Дори това правило обаче не се прилага в хипотезата на чл. 48, ал. 1 ГПК, макар че се касае фактически до призоваване на ответник с неизвестен адрес, поради приложимостта на този текст, а не на правилата за призоваване. По този начин, въпреки затрудненията за съобщаване на ответника за заведеното срещу него дело, връчването по реда на чл. 48, ал. 1 ГПК става прекалено формално и не създава сигурност, че съобщението би могло да стигне до своя адресат своевременно.
Във връзка с ал. 1 е и промяната в ал. 2 на чл. 48 ГПК. Според нея, когато ответникът не се яви в съда, досегашната редакция на текста “при разглеждане на делото” се заменя със “за да получи преписи от исковата молба и приложенията” като условие за назначаването му на особен представител от съда. Това означава, че не неявяването на ответника в съдебно заседание е основание за назначаване на особен представител, а неполучаването на съдебните книжа от него, оставени в канцеларията на съда. Получаването на последните би му дало възможност при желание от негова страна да се подготви за делото и да организира защитата си и поради това неявяването му в съдебно заседание не би трябвало да бъде основание да му се назначава особен представител, разноските за който заплаща ищецът. Промяната е оправдана както с оглед на последното обстоятелство, така и с оглед на узнаването от ответника за заведеното срещу него дело и гарантиране на правото му на защита. Разбира се, ако той не е получил съдебните книжа, а се е явил в съдебно заседание, съдът би трябвало да му даде възможност да се запознае с тях и да подготви защитата си, включително като отложи разглеждането на делото.
С параграф 2 ЗИДГПК е въведена промяна в чл. 80 ГПК, с която досегашния текст “обжалва” решението в частта му за разноските се заменя с “иска изменение на” в тази част. Текстът визира хипотезата за неприложимост на това право за страната, когато не е представила списък на направените от нея разноски до приключване на последното заседание в съответната инстанция. Съществуването на текста в досегашната му редакция е остатък от предишната процесуална уредба, която допускаше самостоятелна обжалваемост на решението в частта му за разноските - чл. 70 ГПК (отм.), каквато не се предвижда по новия ГПК. По този начин промяната е наложителна, тъй като синхронизира чл. 80 ГПК със специалния и единствен ред за изменение на решението в частта му за разноските от постановилия го съд, предвиден в чл. 248 ГПК.
Параграф 3 ЗИДГПК прави съществена промяна в неудачната уредба на чл. 133 ГПК, която предвиждаше в досегашната си редакция ранна преклузия на процесуалните права на ответника, още преди разглеждане на делото в съдебно заседание, с което създаваше бариера пред установяване на истината в процеса. Ако той не е подал писмен отговор или същият е непълен, при стриктно прилагане на разпоредбата, ответникът би могъл да се защитава само с правни доводи, без да може да заявява изгодни за позицията си фактически твърдения и да прави искания за доказателства, които ги подкрепят. Правото му на защита по този начин е нарушено още преди процесът да е започнал, защото само при обективна невъзможност за непредставянето и непосочването им при подаване на отговора, той би могъл да представи в първото по делото заседание нови факти и да посочи доказателства за тях по аргумент от чл. 133, последното изречение и чл. 143, ал. 2 ГПК. Резултатът от ограничаването на правото на защита на ответника е дебалансираност и противоречие между концентрационното начало и установяването на истината по спора като основни начала на гражданския процес.
С новата редакция на текста на чл. 133 ГПК, който би трябвало изцяло да отпадне, за да се преодолее посоченото противоречие, е направена частична промяна в същия, която трябва да се отчете все пак като негово подобряване. С параграф 3 ЗИДГПК се заличават в съдържанието му думите “не посочи доказателства, не представи писмени доказателства”, т.е. тези процесуални действия се изключват от ранната преклузия преди разглеждане на делото в открито заседание, в което съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора.
В това заседание с тази цел съдът поставя въпроси на страните, като им указва за релевантните за делото факти - чл. 145, ал. 1 ГПК. В същото заседание той прави доклада по делото, който има задължително съдържание, за да разграничи спорното от безспорното във фактическата страна на спора и да посочи как се разпределя доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти - чл. 146, ал. 1 ГПК. Със следващата ал. 2 се предвижда служебно задължение на съда да даде указания на страните за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства. Идеята на параграф 3 ЗИДГПК е постигането на баланс между ускоряването на производството и установяването на истината в процеса като преклузията на определени процесуални права на ответника, а именно да прави доказателствени искания, се допуска след момента на провеждане на първото заседание по делото, в което съдът ще изпълни задълженията си по чл. 145, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК. По този начин се преодолява противоречието между тези разпоредби, от една страна, и разпоредбата на чл. 133 - ГПК от друга, като преклузията за посочване и представяне на нови доказателства се премества след момента на извършване на посочените процесуални действия от съда в това първо открито заседание по делото.
Последното обстоятелство визира и промяната с параграф 4 ЗИДГПК в чл. 146, ал. 3 ГПК, с която се създава ново изречение в този текст. Според него, ако в изпълнение на предоставената им възможност страните не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК, т.е. когато са били в обективна невъзможност да узнаят, посочат и представят новите доказателства своевременно.
С параграф 5 ЗИДГПК се изменя чл. 274, ал. 4 ГПК, като се предвижда, че “не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване”. Текстът не е много прецизен в редакционно отношение и се нуждае от допълнително изясняване на смисъла му, но е мотивиран от новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, с която се променя законово установеният праг за допустимост на касационното обжалване - параграф 6 ЗИДГПК. Старият текст на чл. 274, ал. 4 ГПК предвиждаше, че не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв., т.е. такива, по които решенията не подлежат на касационно обжалване според бившата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради връзката на промяната в двата текста, както и систематичното място на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, а и вероятно, за да се избегне тавталогията като два пъти в нея се употребят думите “касационно обжалване”, в началото на променения текст е останало само думата “обжалване”, макар че става реч именно за касационното обжалване, а не изобщо за обжалването.
Когато са постановени преграждащи развитието на производството определения, във всички случаи те са обжалваеми, включително и когато са постановени по дела, чиито решения не подлежат на касационен контрол съгласно променената редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. В последния случай дори е възможно такова определение да се обжалва пред ВКС, ако е постановено за пръв път от въззивен съд, за да бъде проконтролирано по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК от този съд. Ако обаче то е постановено от първоинстанционен съд и е потвърдено с определение на въззивна инстанция, последното няма да подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, щом като се отнася до дело, решението по което не подлежи на касационен контрол. За пълнота трябва да се отбележи, че ако въззивен съд е обезсилил първоинстанционно решение като недопустимо и е прекратил производството по делото, макар и да се отнася до спор, решението по който не подлежи на касационно обжалване, поради това че се касае до преграждане на производството, а не до решаване на делото по същество, това решение ще подлежи на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК.
С параграф 6 ЗИДГПК е извършена съществена промяна в законовото ограничаване на достъпа до касационно обжалване, което има две предимства пред старата уредба на чл. 280, ал. 2 ГПК. Преди всичко е поставен един по-сериозен законов праг за достъп, като са изключени по-маловажните имуществени интереси от касационен контрол - за решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански и до 10 000 лв. по търговски дела, с което се създават условия за намаляване на натовареността на касационната инстанция и ефективно упражняване на конституционното й правомощие да унифицира съдебната практика. Изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК освен това преодолява неравенството, което би възникнало при частично уважаване на иска от въззивната инстанция, при което за едната страна по делото касационното обжалване би било допустимо с оглед обжалваемия интерес, който надхвърля сумата 1000 лв. а за другата то би било недопустимо поради това, че не надхвърля тази сума. При новата уредба, щом като цената на иска - предмет на въззивното решение, е критерият за обжалваемост, без значение е какъв е обжалваемият интерес като размер, щом като този интерес е налице за всяка от страните и искът като цяло има цена над 5000 лв. съответно над 10 000 лв.
Необходимо е да се направят някои уточнения във връзка с цената на иска като ограничение за касационно обжалване. Когато се касае до няколко обективно или субективно съединени иска, преценката за обжалваемост трябва да се прави за всеки един от тях поотделно, а не сумарно, защото ако бяха предявени самостоятелно, касационният контрол не би бил допустим. По всеки от тях се дължи произнасяне на отделно решение, което съответно ще подлежи или не на обжалване пред ВКС с оглед на тази преценка, макар че при съединяването на исковете в едно производство това произнасяне на съда става с общ, а не с отделни съдебни актове.
При новото въвеждане на този критерий, който е аналогичен на съществуващия по отменената процесуална уредба на ГПК, съответно ще намери приложение постановката на т. 1 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК относно необжалваемостта на решението на въззивния съд по частичен иск, който е предявен в размер под предвидения като ограничение за касационно обжалване. За разлика обаче от отменената уредба, която визираше цената на иска като такова ограничение само за искове за парични вземания, промяната на чл. 280, ал. 2 ГПК се отнася до всички парично оценими права, а това могат да бъдат основно вещните, което създава известна несигурност при прилагането на този критерий с оглед използването на пазарни оценки. При съдебно претендиране на вещни права върху съвкупност от движими вещи ще е налице обективно съединяване на искове по отношение на всяка от тях. Поради това съответно поотделно ще се преценява с оглед на пазарната стойност на всяка от вещите дали е допустимо касационното обжалване на въззивното решение в частта му, от която страната изразява недоволство.
Относно различния праг за допустимост на касационното обжалване при гражданските и търговските спорове може да се постави въпросът за неравно третиране на страните по тях с оглед достъпа до правосъдие, макар че съображенията за това разграничение са понятни. С оглед значимостта на имуществения интерес при търговските дела и патримониума на търговския субект, който може значително да нахвърля този, притежаван от физическо лице, различна е относителната тежест на тези суми по отношение имуществата на двете категории страни по делата. Относно квалификацията на един спор като търговски, за да се приложи съответният критерий за достъп до касационно обжалване, трябва да се изхожда от разпоредбата на чл. 367 ГПК, който в своите пет точки определя отделните категории търговски спорове, които трябва да се разглеждат по реда на особеното, а не общото исково производство, приложимо за разглеждане на граждански спорове. Този ред е задължителен, по него като първа инстанция действа окръжният съд и това би трябвало да определи достатъчно категорично според установения критерий за достъп до касационно обжалване, кои въззивни решения по търговски дела могат да бъдат обжалвани пред ВКС.
С параграф 7 ЗИДГПК са извършват изменения в бързото производство, което по действащата уредба е предвидено като особено за определени категории дела, което означава че е уредено като задължителен за тяхното разглеждане ред. Поради това, че въвеждането му е аргументирано с необходимостта определени несложни спорове да се разглеждат в кратки срокове с оглед характера на интереса - предмет на искова защита, който изисква ефективна съдебна интервенция, а бързото производство по тях не е факултативно - по избор на страната, а задължително, с отпадането на т. 5 на чл. 310 ГПК (ДВ, бр. 42 от 2009 г.), този специален съдопроизводствен ред се изключва по отношение разрешаване на спора за разногласие между родителите, в случая на чл. 76, т. 9 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) - параграф 7, т. 1 ЗИДГПК. Промяната е мотивирана от значимостта на интереса, който изисква прилагане на общия съдопроизводствен ред за разглеждане на граждански искове с всички гаранции за изясняване и правилно решаване на делото. Във връзка с посочената промяна са и въведените с параграф 23 и 24 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗИДГПК изменения в два материални закона - Семейния кодекс (СК) и (ЗБЛД). С първото от тях се създава нов чл. 127а на СК, който урежда реда, по който се разглежда и решава спорът от районния съд при разногласие между родителите за пътуване на дете в чужбина, а с втория в чл. 76, т. 9 ЗБЛД, който визира този въпрос, препращането към чл. 123, ал. 2 се заменя с това към новия чл. 127а СК. По този начин се уеднаквява приложимостта на общия съдопроизводствен ред за разглеждането на всички спорове, свързани с упражняване на родителски права - както на чл. 123, ал. 2, така и по чл. 127а СК.
Създаването на новите ал. 2 и 3 на чл. 310 ГПК с параграф 7, т. 2 ЗИДГПК е мотивирано от задължителния характер на бързото производство и от необходимостта заради процесуалната икономия да не се разделя производството при обективно съединяване на искове, които се разглеждат от един и същ съд, но по различен съдопроизводствен ред - единият от тях по предвидения в чл. 310, ал. 1ГПК, а другият - по общия исков ред. И в двете хипотези на обективно съединяване на искове: 1) когато това става по почин на съда - в случая на чл. 213 ГПК, който визира новата ал. 2 на чл. 310 ГПК и 2) по почин на страната, когато с обща искова молба се предявяват няколко иска - хипотезата на чл. 210, ал. 1 ГПК, за която се отнася ал. 3 на чл. 310 ГПК, съединените искове вместо да се разделят в отделни производства, се разглеждат съвместно, но не по правилата на бързото, а на общото исково производство, като се постановява общо решение по тях.
Промяната с параграф 8 ЗИДГПК в чл. 390, ал. 4 ГПК е от чисто правнотехнически характер и цели прецизиране на текста в две насоки. Според нея спиране на изпълнението се допуска при представяне на гаранция (в досегашната редакция при представяне на обезпечение). От една страна, обезпечението на иска представлява процесуално действие на заинтересованата страна - ищец да предотврати опасността от застрашаване реализацията на претендираното от него материално право или от отричането съществуването на такова право на другата страна, както е в случая при спиране на изпълнението на влязло в сила решение като обезпечителна мярка, докато представянето на парична или имотна гаранция представлява една от предпоставките за неговото допускане - чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК. В този смисъл промяната не е насочена само към прецизиране на уредбата относно използваните правни понятия, но и предвижда, че спиране на изпълнението като обезпечителна мярка при обезпечение на бъдещ иск може да се допусне само при представяне на гаранция, а не и чрез подкрепа на иска с убедителни писмени доказателства, което е алтернативното условие за допускане обезпечението му в общия случай - чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Промяната е оправдана, тъй като обезпечението на бъдещ иск представлява сериозно навлизане в правната сфера на ответника, от което той може да претърпи вреди, и при неоснователност на иска трябва да съществуват гаранции, че той ще бъде обезщетен за тях - чл. 391, ал. 3 ГПК.
Съществена промяна в обезпечителното производство е извършена с параграф 9 ЗИДГПК, с който са добавени изречения второ и трето в чл. 396, ал. 2 ГПК. Според първото от тях при обжалване на определение, с което е отказано обезпечение на иска, препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника. Целта е постигането на максимална бързина и изненада за последния, който при известност за подадената молба, а след това за частна жалба срещу отказа, би могъл да предприеме действия, с които да осуети обезпечението на иска. С това отпада досегашното разрешение на чл. 396, ал. 2 ГПК, според което във всички случаи се предвиждаше връчване на препис от частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд на насрещната страна, включително и когато това е ответникът при отказ на този съд да допусне обезпечението на иска.
За да се гарантира обаче правото на защита на последния в хипотезата, когато въззивният съд допусне обезпечението, новото изречение трето на чл. 396, ал. 2 ГПК създава възможността това определение да се обжалва от него пред ВКС по реда на касационното обжалване, т.е. ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази хипотеза ВКС действа като трета, касационна инстанция по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, а не по този на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, по който ред той действа като втора инстанция на въззивния съд, пред която определенията на последния подлежат на задължително, а не на селективно обжалване. Това е така, защото става въпрос за определение, с което се дава разрешение по същество на друго производство, в случая на обезпечително, а такова определение трябва да подлежи на касационен контрол. Поради това следва да се приеме, че чрез законодателна промяна, по нормативен път е преодоляно тълкуването, дадено с ТР № 1/21.7.2010 г. по т.д № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, в частта му според която определението на въззивния съд, с което той уважава частната жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е отказано обезпечение на иска, не подлежи на касационен контрол. Трябва да се приеме с оглед третото изречение на чл. 396, ал. 2 ГПК, че в останалата си част, която визира хипотезите, при които въззивният съд потвърждава определението на първоинстанционния, с което той е уважил или отказал допускането на обезпечението, както и когато е отменил определението на първата инстанция за неговото допускане и е постановил отказ, тълкувателното решение е запазило силата си. Това е резултат на законодателната непоследователност, особено проявяваща се в последната от посочените по-горе хипотези, която е аналогична за молителя на предвидената в чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК относно ответника по молбата за обезпечение. Вероятно аргумент за такова разрешение се извлича от разпоредбата на чл. 389, ал. 1 ГПК, която обаче има различен смисъл, а именно, че не може да се иска за пръв път от касационната инстанция, пред която делото е висящо, допускане на обезпечение на иска. Съображение в тази насока може би е и обстоятелството, че при такова разрешение би отпаднала изненадата за ответника при евентуално допускане на обезпечението от ВКС.
С параграф 25 от ПЗР на ЗИДГПК се разрешава въпросът за приложимия процесуален закон към висящите производства. Според нея те се разглеждат по досегашния ред. При наличие на такава разпоредба новият процесуален закон няма незабавно действие към тях. При преценката за приложимост на старата или новата уредба трябва да се изхожда от висящността на производството пред съответната инстанция, за което се отнасят измененията в ГПК. Така, тези от тях, въведени с параграф 1 до 4 ЗИДГПК, няма да се прилагат при разглеждане на делата, които са висящи пред първоинстанционния съд преди влизане в сила на изменителния закон на 21.12.2010 г. - параграф 26 от ПЗР на ЗИДГПК. Същото се отнася и до бързото производство, ако то е висящо пред първоинстанционния съд преди въвеждане на промените в него с параграф 7 ЗИДГПК. Необжалваемостта пред ВКС на въззивни решения и определения, въведена с параграф 5 и 6 ЗИДГПК, ще се прилага, ако съдебните актове на въззивната инстанция са постановени след 21.12.2010 г. Ако те предхождат тази дата и не съществува ограничение за обжалваемостта им според старата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, при подаване на касационна жалба срещу тях същата следва да бъде разгледана по реда на касационното обжалване от ВКС. Същото се отнася, макар и в обратен смисъл, и до промените в обезпечителното производство с параграф 8 и 9 ЗИДГПК. Ако определението на въззивния съд, с което е отменен отказът на първоинстанционния съд да допусне обезпечението на иска и същото е допуснато, и е постановено след 21.12.2010 г., то ще подлежи на касационно обжалване, а ако предхожда този момент, ще бъде необжалваемо пред ВКС.

Благовест ПУНЕВ, съдия в Конституционния съд

[kontrol]

Да нашарим за по-весело
ПО ТЕМАТА

Измененията в Гражданския процесуален кодекс ...

С параграф 5 ЗИДГПК се изменя чл. 274, ал. 4 ГПК, като се предвижда, че “не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване”. Текстът не е много прецизен в редакционно отношение и се нуждае от допълнително изясняване на смисъла му, но е мотивиран от новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, с която се променя законово установеният праг за допустимост на касационното обжалване - параграф 6 ЗИДГПК. Старият текст на чл. 274, ал. 4 ГПК предвиждаше, че не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв., т.е. такива, по които решенията не подлежат на касационно обжалване според бившата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради връзката на промяната в двата текста, както и систематичното място на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, а и вероятно, за да се избегне тавталогията като два пъти в нея се употребят думите “касационно обжалване”, в началото на променения текст е останало само думата “обжалване”, макар че става реч именно за касационното обжалване, а не изобщо за обжалването.
И аз бих желал така да се тълкува, но:
1. Историческото тълкуване е несигурно:
1.1. Съдът невинаги (след години) ще знае какво е било в главите на законотворците, особено при липса на мотиви и предложение, различно от официалния проект;
1.2. При сравнение на редакциите отчетливо вдлъбва/ изпъква липсата на думата „касационно” - ако законодателят не е тъп, това е целенасочено.
2. Систематическото също е несигурно - съдът може да реши, че ал. ІV е във вр. с ал. І, а не с ІІІ.
3. Това е препоръка, а до създаването на константна практика би имало време.
Когато са постановени преграждащи развитието на производството определения, във всички случаи те са обжалваеми, включително и когато са постановени по дела, чиито решения не подлежат на касационен контрол съгласно променената редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. В последния случай дори е възможно такова определение да се обжалва пред ВКС, ако е постановено за пръв път от въззивен съд, за да бъде проконтролирано по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК от този съд.
Все пак тук ВКС не е трета /същинска касационна/ инстанция.
Ако обаче то е постановено от първоинстанционен съд и е потвърдено с определение на въззивна инстанция, последното няма да подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, щом като се отнася до дело, решението по което не подлежи на касационен контрол. За пълнота трябва да се отбележи, че ако въззивен съд е обезсилил първоинстанционно решение като недопустимо и е прекратил производството по делото, макар и да се отнася до спор, решението по който не подлежи на касационно обжалване, поради това че се касае до преграждане на производството, а не до решаване на делото по същество, това решение ще подлежи на касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК.
За действието по време - вж. най-накрая.

ИЗВЪН ОСНОВНАТА ТЕМА (10х to poli_g за статията)

...Първото изменение с параграф 1 ЗИДГПК се отнася до текста на чл. 48, ал. 1 и 2 ГПК и има повече правнотехнически, отколкото съдържателен смисъл, а доколкото е налице и последния, то има за резултат по-скоро влошаване, отколкото подобряване на уредбата. Този извод може да се направи ако изменението не се тълкува изолирано, а в контекста на свързаните с него други разпоредби по връчването и призоваването на ответника и възможностите му да узнае и да се подготви за участие по делото в хипотезата, когато е с неизвестен адрес в страната или чужбина. Така според изменението на ал. 1, изр. 1 на текста думата “връчване” се заменя със “съобщението до него за заведеното дело”, като думите “направена най-малко един месец преди заседанието” се заличават. Тази поправка се отнася до съобщаването на ответника за заведеното срещу него дело в хипотезата, когато той няма регистриран постоянен или настоящ адрес, при което това съобщаване се извършва по искане на ищеца чрез публикация в “Държавен вестник”, като отпада изискването тя да бъде направена най-малко месец преди заседанието.
Замяната на думата “връчване” в първото изречение на алинеята е мотивирана от обстоятелството, че тя като родово понятие обхваща всички начини за узнаване на съобщението от неговия адресат, докато в случая се касае до конкретната хипотеза на чл. 43, ал. 3 ГПК, която замества призоваването чрез “Държавен вестник” на ответник с неизвестен адрес в страната и чужбина по отменената процесуална уредба - чл. 50, ал. 1 ГПК (отм.). По новия ГПК правилата за връчването на съобщения имат основно значение за разлика от ГПК (отм.), при който такова значение имаха правилата за призоваване. Поради това и препращането към прилагане на правилата за връчване на съобщения и за връчване на призовки - чл. 58 ГПК, е обратно на това по отменената уредба - чл. 52 ГПК (отм.), по която то беше към правилата за призоваване.
Е и? Публикацията е вид връчване – чл. 43.
В този контекст отпадането на изискването публикацията в “Държавен вестник” да бъде направена най-малко месец преди заседанието не може да се счита за удачно разрешение с оглед възможността за узнаване и подготовка за делото от страна на ответника с неизвестен адрес. При призоваването на страните за делото има предвиден минимален седмичен срок преди датата на заседанието, въпреки известността на техния адрес - чл. 56, ал. 3 ГПК. Дори това правило обаче не се прилага в хипотезата на чл. 48, ал. 1 ГПК, макар че се касае фактически до призоваване на ответник с неизвестен адрес, поради приложимостта на този текст, а не на правилата за призоваване. По този начин, въпреки затрудненията за съобщаване на ответника за заведеното срещу него дело, връчването по реда на чл. 48, ал. 1 ГПК става прекалено формално и не създава сигурност, че съобщението би могло да стигне до своя адресат своевременно.
Всъщност тук въпросът е по-скоро, че в общия случай съдът не насрочва заседание, преди да получи ОИМ.
Във връзка с ал. 1 е и промяната в ал. 2 на чл. 48 ГПК. Според нея, когато ответникът не се яви в съда, досегашната редакция на текста “при разглеждане на делото” се заменя със “за да получи преписи от исковата молба и приложенията” като условие за назначаването му на особен представител от съда.
По-скоро в ал. 2 трябва да има срок (както при уведомлението).
Това означава, че не неявяването на ответника в съдебно заседание е основание за назначаване на особен представител, а неполучаването на съдебните книжа от него, оставени в канцеларията на съда. Получаването на последните би му дало възможност при желание от негова страна да се подготви за делото и да организира защитата си и поради това неявяването му в съдебно заседание не би трябвало да бъде основание да му се назначава особен представител, разноските за който заплаща ищецът. Промяната е оправдана както с оглед на последното обстоятелство, така и с оглед на узнаването от ответника за заведеното срещу него дело и гарантиране на правото му на защита. Разбира се, ако той не е получил съдебните книжа, а се е явил в съдебно заседание, съдът би трябвало да му даде възможност да се запознае с тях и да подготви защитата си, включително като отложи разглеждането на делото.
С параграф 2 ЗИДГПК е въведена промяна в чл. 80 ГПК, с която досегашния текст “обжалва” решението в частта му за разноските се заменя с “иска изменение на” в тази част. Текстът визира хипотезата за неприложимост на това право за страната, когато не е представила списък на направените от нея разноски до приключване на последното заседание в съответната инстанция. Съществуването на текста в досегашната му редакция е остатък от предишната процесуална уредба, която допускаше самостоятелна обжалваемост на решението в частта му за разноските - чл. 70 ГПК (отм.), каквато не се предвижда по новия ГПК. По този начин промяната е наложителна, тъй като синхронизира чл. 80 ГПК със специалния и единствен ред за изменение на решението в частта му за разноските от постановилия го съд, предвиден в чл. 248 ГПК.
Имаше случаи на непроизнасяне (въобще, отхвърляне) по разноските, щото нямало списък.
Параграф 3 ЗИДГПК прави съществена промяна в неудачната уредба на чл. 133 ГПК, която предвиждаше в досегашната си редакция ранна преклузия на процесуалните права на ответника, още преди разглеждане на делото в съдебно заседание, с което създаваше бариера пред установяване на истината в процеса. Ако той не е подал писмен отговор или същият е непълен, при стриктно прилагане на разпоредбата, ответникът би могъл да се защитава само с правни доводи, без да може да заявява изгодни за позицията си фактически твърдения и да прави искания за доказателства, които ги подкрепят. Правото му на защита по този начин е нарушено още преди процесът да е започнал, защото само при обективна невъзможност за непредставянето и непосочването им при подаване на отговора, той би могъл да представи в първото по делото заседание нови факти и да посочи доказателства за тях по аргумент от чл. 133, последното изречение и чл. 143, ал. 2 ГПК. Резултатът от ограничаването на правото на защита на ответника е дебалансираност и противоречие между концентрационното начало и установяването на истината по спора като основни начала на гражданския процес.
С какво противоречието между концентрацията и обективната истина е по-голямо като моментът на преклузията е ОИМ, а не друг? Противоречие (или баланс, или формалност на истината) е налице и в двата случая.
С новата редакция на текста на чл. 133 ГПК, който би трябвало изцяло да отпадне, за да се преодолее посоченото противоречие, е направена частична промяна в същия, която трябва да се отчете все пак като негово подобряване. С параграф 3 ЗИДГПК се заличават в съдържанието му думите “не посочи доказателства, не представи писмени доказателства”, т.е. тези процесуални действия се изключват от ранната преклузия преди разглеждане на делото в открито заседание, в което съдът пристъпва към изясняване на фактическата страна на спора.
В това заседание с тази цел съдът поставя въпроси на страните, като им указва за релевантните за делото факти - чл. 145, ал. 1 ГПК. В същото заседание той прави доклада по делото, който има задължително съдържание, за да разграничи спорното от безспорното във фактическата страна на спора и да посочи как се разпределя доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти - чл. 146, ал. 1 ГПК. Със следващата ал. 2 се предвижда служебно задължение на съда да даде указания на страните за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства. Идеята на параграф 3 ЗИДГПК е постигането на баланс между ускоряването на производството и установяването на истината в процеса като преклузията на определени процесуални права на ответника, а именно да прави доказателствени искания, се допуска след момента на провеждане на първото заседание по делото, в което съдът ще изпълни задълженията си по чл. 145, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК. По този начин се преодолява противоречието между тези разпоредби, от една страна, и разпоредбата на чл. 133 - ГПК от друга, като преклузията за посочване и представяне на нови доказателства се премества след момента на извършване на посочените процесуални действия от съда в това първо открито заседание по делото.
Иначе да, 146 ІІ вр. 133 си беше малка гавра. (Но може би преклузия трябва да настъпва и при доклад по 140 ІІІ. Или просто ще се дава къс срок.
Въззивът обаче не може да даде пропуснати от І инст. указания /266; освен ако не тълкува ал. ІІІ широко или не събере служебно – кой ще каже копче, щото чак пък да се връща?/.)
Последното обстоятелство визира и промяната с параграф 4 ЗИДГПК в чл. 146, ал. 3 ГПК, с която се създава ново изречение в този текст. Според него, ако в изпълнение на предоставената им възможност страните не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК, т.е. когато са били в обективна невъзможност да узнаят, посочат и представят новите доказателства своевременно.
---
С параграф 6 ЗИДГПК е извършена съществена промяна в законовото ограничаване на достъпа до касационно обжалване, което има две предимства пред старата уредба на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Да се говори за предимства на ограничаването на достъпа до съд - и то по критерий $ - ми е малко перверзно.
Преди всичко е поставен един по-сериозен законов праг за достъп, като са изключени по-маловажните имуществени интереси от касационен контрол - за решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански и до 10 000 лв. по търговски дела, с което се създават условия за намаляване на натовареността на касационната инстанция и ефективно упражняване на конституционното й правомощие да унифицира съдебната практика. Изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК освен това преодолява неравенството, което би възникнало при частично уважаване на иска от въззивната инстанция, при което за едната страна по делото касационното обжалване би било допустимо с оглед обжалваемия интерес, който надхвърля сумата 1000 лв. а за другата то би било недопустимо поради това, че не надхвърля тази сума. При новата уредба, щом като цената на иска - предмет на въззивното решение, е критерият за обжалваемост, без значение е какъв е обжалваемият интерес като размер, щом като този интерес е налице за всяка от страните и искът като цяло има цена над 5000 лв. съответно над 10 000 лв.
Необходимо е да се направят някои уточнения във връзка с цената на иска като ограничение за касационно обжалване. Когато се касае до няколко обективно или субективно съединени иска, преценката за обжалваемост трябва да се прави за всеки един от тях поотделно, а не сумарно, защото ако бяха предявени самостоятелно, касационният контрол не би бил допустим. По всеки от тях се дължи произнасяне на отделно решение, което съответно ще подлежи или не на обжалване пред ВКС с оглед на тази преценка, макар че при съединяването на исковете в едно производство това произнасяне на съда става с общ, а не с отделни съдебни актове.
При новото въвеждане на този критерий, който е аналогичен на съществуващия по отменената процесуална уредба на ГПК, съответно ще намери приложение постановката на т. 1 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК относно необжалваемостта на решението на въззивния съд по частичен иск, който е предявен в размер под предвидения като ограничение за касационно обжалване. За разлика обаче от отменената уредба, която визираше цената на иска като такова ограничение само за искове за парични вземания, промяната на чл. 280, ал. 2 ГПК се отнася до всички парично оценими права, а това могат да бъдат основно вещните, което създава известна несигурност при прилагането на този критерий с оглед използването на пазарни оценки. При съдебно претендиране на вещни права върху съвкупност от движими вещи ще е налице обективно съединяване на искове по отношение на всяка от тях. Поради това съответно поотделно ще се преценява с оглед на пазарната стойност на всяка от вещите дали е допустимо касационното обжалване на въззивното решение в частта му, от която страната изразява недоволство.
Относно различния праг за допустимост на касационното обжалване при гражданските и търговските спорове може да се постави въпросът за неравно третиране на страните по тях с оглед достъпа до правосъдие, макар че съображенията за това разграничение са понятни. С оглед значимостта на имуществения интерес при търговските дела и патримониума на търговския субект, който може значително да нахвърля този, притежаван от физическо лице, различна е относителната тежест на тези суми по отношение имуществата на двете категории страни по делата. Относно квалификацията на един спор като търговски, за да се приложи съответният критерий за достъп до касационно обжалване, трябва да се изхожда от разпоредбата на чл. 367 ГПК, който в своите пет точки определя отделните категории търговски спорове, които трябва да се разглеждат по реда на особеното, а не общото исково производство, приложимо за разглеждане на граждански спорове. Този ред е задължителен, по него като първа инстанция действа окръжният съд и това би трябвало да определи достатъчно категорично според установения критерий за достъп до касационно обжалване, кои въззивни решения по търговски дела могат да бъдат обжалвани пред ВКС.
С параграф 7 ЗИДГПК са извършват изменения в бързото производство, което по действащата уредба е предвидено като особено за определени категории дела, което означава че е уредено като задължителен за тяхното разглеждане ред. Поради това, че въвеждането му е аргументирано с необходимостта определени несложни спорове да се разглеждат в кратки срокове с оглед характера на интереса - предмет на искова защита, който изисква ефективна съдебна интервенция, а бързото производство по тях не е факултативно - по избор на страната, а задължително, с отпадането на т. 5 на чл. 310 ГПК (ДВ, бр. 42 от 2009 г.), този специален съдопроизводствен ред се изключва по отношение разрешаване на спора за разногласие между родителите, в случая на чл. 76, т. 9 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) - параграф 7, т. 1 ЗИДГПК. Промяната е мотивирана от значимостта на интереса, който изисква прилагане на общия съдопроизводствен ред за разглеждане на граждански искове с всички гаранции за изясняване и правилно решаване на делото.
Кое в бързото засяга страните? (Малко по-кратък срок за изпълнение на указания поради двукратната размяна и изтегления доклад. Началото на срока за оспорване е предварително известно, не от уведомяването.)
Във връзка с посочената промяна са и въведените с параграф 23 и 24 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на ЗИДГПК изменения в два материални закона - Семейния кодекс (СК) и (ЗБЛД). С първото от тях се създава нов чл. 127а на СК, който урежда реда, по който се разглежда и решава спорът от районния съд при разногласие между родителите за пътуване на дете в чужбина, а с втория в чл. 76, т. 9 ЗБЛД, който визира този въпрос, препращането към чл. 123, ал. 2 се заменя с това към новия чл. 127а СК. По този начин се уеднаквява приложимостта на общия съдопроизводствен ред за разглеждането на всички спорове, свързани с упражняване на родителски права - както на чл. 123, ал. 2, така и по чл. 127а СК.
Това Влахов го илюстрира по Здравей България, ама не мога да намеря линк. Проблемът е в предварителното изпълнение.
Създаването на новите ал. 2 и 3 на чл. 310 ГПК с параграф 7, т. 2 ЗИДГПК е мотивирано от задължителния характер на бързото производство и от необходимостта заради процесуалната икономия да не се разделя производството при обективно съединяване на искове, които се разглеждат от един и същ съд, но по различен съдопроизводствен ред - единият от тях по предвидения в чл. 310, ал. 1ГПК, а другият - по общия исков ред. И в двете хипотези на обективно съединяване на искове: 1) когато това става по почин на съда - в случая на чл. 213 ГПК, който визира новата ал. 2 на чл. 310 ГПК (гласящ "обективно съединяване") и 2) по почин на страната, когато с обща искова молба се предявяват няколко иска - хипотезата на чл. 210, ал. 1 ГПК, за която се отнася ал. 3 на чл. 310 ГПК (гласящ "съединяване в една искова молба"), съединените искове вместо да се разделят в отделни производства, се разглеждат съвместно, но не по правилата на бързото, а на общото исково производство, като се постановява общо решение по тях.
А при субективно от съда – другата хипотеза по 213? А ИУИ по 314?
Промяната с параграф 8 ЗИДГПК в чл. 390, ал. 4 ГПК е от чисто правнотехнически характер и цели прецизиране на текста в две насоки. Според нея спиране на изпълнението се допуска при представяне на гаранция (в досегашната редакция при представяне на обезпечение). От една страна, обезпечението на иска представлява процесуално действие на заинтересованата страна - ищец да предотврати опасността от застрашаване реализацията на претендираното от него материално право или от отричането съществуването на такова право на другата страна, както е в случая при спиране на изпълнението на влязло в сила решение като обезпечителна мярка, докато представянето на парична или имотна гаранция представлява една от предпоставките за неговото допускане - чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК. В този смисъл промяната не е насочена само към прецизиране на уредбата относно използваните правни понятия, но и предвижда, че спиране на изпълнението като обезпечителна мярка при обезпечение на бъдещ иск може да се допусне само при представяне на гаранция, а не и чрез подкрепа на иска с убедителни писмени доказателства, което е алтернативното условие за допускане обезпечението му в общия случай - чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Промяната е оправдана, тъй като обезпечението на бъдещ иск представлява сериозно навлизане в правната сфера на ответника, от което той може да претърпи вреди, и при неоснователност на иска трябва да съществуват гаранции, че той ще бъде обезщетен за тях - чл. 391, ал. 3 ГПК.
Съществена промяна в обезпечителното производство е извършена с параграф 9 ЗИДГПК, с който са добавени изречения второ и трето в чл. 396, ал. 2 ГПК. Според първото от тях при обжалване на определение, с което е отказано обезпечение на иска, препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника. Целта е постигането на максимална бързина и изненада за последния, който при известност за подадената молба, а след това за частна жалба срещу отказа, би могъл да предприеме действия, с които да осуети обезпечението на иска. С това отпада досегашното разрешение на чл. 396, ал. 2 ГПК, според което във всички случаи се предвиждаше връчване на препис от частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд на насрещната страна, включително и когато това е ответникът при отказ на този съд да допусне обезпечението на иска.
За да се гарантира обаче правото на защита на последния в хипотезата, когато въззивният съд допусне обезпечението, новото изречение трето на чл. 396, ал. 2 ГПК създава възможността това определение да се обжалва от него пред ВКС по реда на касационното обжалване, т.е. ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази хипотеза ВКС действа като трета, касационна инстанция по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, а не по този на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, по който ред той действа като втора инстанция на въззивния съд, пред която определенията на последния подлежат на задължително, а не на селективно обжалване. Това е така, защото става въпрос за определение, с което се дава разрешение по същество на друго производство, в случая на обезпечително, а такова определение трябва да подлежи на касационен контрол. Поради това следва да се приеме, че чрез законодателна промяна, по нормативен път е преодоляно тълкуването, дадено с ТР № 1/21.7.2010 г. по т.д № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, в частта му според която определението на въззивния съд, с което той уважава частната жалба срещу определение на първоинстанционния съд, с което е отказано обезпечение на иска, не подлежи на касационен контрол. Трябва да се приеме с оглед третото изречение на чл. 396, ал. 2 ГПК, че в останалата си част, която визира хипотезите, при които въззивният съд потвърждава определението на първоинстанционния, с което той е уважил или отказал допускането на обезпечението, както и когато е отменил определението на първата инстанция за неговото допускане и е постановил отказ, тълкувателното решение е запазило силата си. Това е резултат на законодателната непоследователност, особено проявяваща се в последната от посочените по-горе хипотези, която е аналогична за молителя на предвидената в чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК относно ответника по молбата за обезпечение. Вероятно аргумент за такова разрешение се извлича от разпоредбата на чл. 389, ал. 1 ГПК, която обаче има различен смисъл, а именно, че не може да се иска за пръв път от касационната инстанция, пред която делото е висящо, допускане на обезпечение на иска. Съображение в тази насока може би е и обстоятелството, че при такова разрешение би отпаднала изненадата за ответника при евентуално допускане на обезпечението от ВКС.
С параграф 25 от ПЗР на ЗИДГПК се разрешава въпросът за приложимия процесуален закон към висящите производства. Според нея те се разглеждат по досегашния ред. При наличие на такава разпоредба новият процесуален закон няма незабавно действие към тях. При преценката за приложимост на старата или новата уредба трябва да се изхожда от висящността на производството пред съответната инстанция, за което се отнасят измененията в ГПК.
Това на боб ли ти се даде? Ако допишем разграничаване „за съответната инстанция” в § 25, многото заварени дела няма да стигнат до ВКС (§ 5 и 6), докато обезпеченията – ще (§ 8, 9).
Така, тези от тях, въведени с параграф 1 до 4 ЗИДГПК, няма да се прилагат при разглеждане на делата, които са висящи пред първоинстанционния съд преди влизане в сила на изменителния закон на 21.12.2010 г. - параграф 26 от ПЗР на ЗИДГПК. Същото се отнася и до бързото производство, ако то е висящо пред първоинстанционния съд преди въвеждане на промените в него с параграф 7 ЗИДГПК. Необжалваемостта пред ВКС на въззивни решения и определения, въведена с параграф 5 и 6 ЗИДГПК, ще се прилага, ако съдебните актове на въззивната инстанция са постановени след 21.12.2010 г. Ако те предхождат тази дата и не съществува ограничение за обжалваемостта им според старата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, при подаване на касационна жалба срещу тях същата следва да бъде разгледана по реда на касационното обжалване от ВКС. Същото се отнася, макар и в обратен смисъл, и до промените в обезпечителното производство с параграф 8 и 9 ЗИДГПК. Ако определението на въззивния съд, с което е отменен отказът на първоинстанционния съд да допусне обезпечението на иска и същото е допуснато, и е постановено след 21.12.2010 г., то ще подлежи на касационно обжалване, а ако предхожда този момент, ще бъде необжалваемо пред ВКС.

[svettoslav]

Бл. Пунев написа:Измененията в Гражданския процесуален кодекс ...

С параграф 5 ЗИДГПК се изменя чл. 274, ал. 4 ГПК, като се предвижда, че “не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване”. Текстът не е много прецизен в редакционно отношение и се нуждае от допълнително изясняване на смисъла му, но е мотивиран от новата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК, с която се променя законово установеният праг за допустимост на касационното обжалване - параграф 6 ЗИДГПК. Старият текст на чл. 274, ал. 4 ГПК предвиждаше, че не подлежат на касационно обжалване определенията по дела с обжалваем интерес до 1000 лв., т.е. такива, по които решенията не подлежат на касационно обжалване според бившата редакция на чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради връзката на промяната в двата текста, както и систематичното място на разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, а и вероятно, за да се избегне тавталогията като два пъти в нея се употребят думите “касационно обжалване”, в началото на променения текст е останало само думата “обжалване”, макар че става реч именно за касационното обжалване, а не изобщо за обжалването.

А,бе,добре го е написал човека.Надали някой сериозно си представя безконтролност в първата инстанция.Досега не съм чул поне.

[svettoslav]

Пък и друго алогично,дори само това :
Решенията на РС до 5000 лв./10 хил. за търг., можеш да си ги проверяваш пред въззив,а за определенията-няма начин. Абсурдно!

[kontrol]

Надали някой сериозно си представя безконтролност в първата инстанция.Досега не съм чул поне.

Еми тука няколко човека го написаха. Щом може да има безконтролност на втората, защо да не може и на първата? Законодателят иска да разтовари съдебната власт, намалява ѝ субсидията. (Друг е въпросът, дали би издържало евентуален контрол от КС.)

Пък и друго алогично,дори само това :
Решенията на РС до 5000 лв./10 хил. за търг., можеш да си ги проверяваш пред въззив,а за определенията-няма начин. Абсурдно!

Не е алогично - решенията (по-важният акт) могат да се обжалват (по-голяма защита, по-сложна процедура), определенията (по-маловажният) - не.

Искам да кажа, че при липсата на буквална яснота в кодекса (9 ЗНА), в случая не може тълкуването да бъде сигурно. Не че подкрепям такова тълкуване или такава практика.

[Гост.]

Не мога да се меря, безпредметно е и развявам бялото знаме, с капацитета, но този аргумент не споделям:

а и вероятно, за да се избегне тавталогията като два пъти в нея се употребят думите “касационно обжалване”, в началото на променения текст е останало само думата “обжалване”,

"за да се избегне повторението", гаче ли самия процесуален закон е до степен на идеална завършеност издържан граматически и точно повторението е проблемът, а не целта, която въплъщава.
При това аргументът в светлината на това словесно разхищение

(2) (Нова - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) При обективно съединяване на иск, предвиден в ал. 1, с иск, който подлежи на разглеждане по общия исков ред, не се допуска бързо производство.

(3) (Нова - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) При съединяване в една искова молба на иск от посочените в ал. 1 с иск, който подлежи на разглеждане по общия ред, бързо производство не се допуска.

е и несъстоятелен.

Е, ся как да се съглася с аргументът досежно онази така съществена тавтология, при наличието на това?!

п.п. Светослав, не съм следила статистиката, но последно до касация стигаха едва 20-23% от СР на въззива, на останалите постановени 70% къде го тоз контрол дет го съзря? За никого не е тайна, че каквото се постига, то е до втора инстанция- третата е само бледа светлина в тунела( където повече от вероятно да не успееш да влезеш). Без оглед причините наричани "адвокатска некомпетеност"( щото това е основния аргумент, май ) облечени, разбира се, с по-прилични думи.

[svettoslav]

Надали някой сериозно си представя безконтролност в първата инстанция.Досега не съм чул поне.

Еми тука няколко човека го написаха. Щом може да има безконтролност на втората, защо да не може и на първата? Законодателят иска да разтовари съдебната власт, намалява ѝ субсидията. (Друг е въпросът, дали би издържало евентуален контрол от КС.)

Пък и друго алогично,дори само това :
Решенията на РС до 5000 лв./10 хил. за търг., можеш да си ги проверяваш пред въззив,а за определенията-няма начин. Абсурдно!

Не е алогично - решенията (по-важният акт) могат да се обжалват (по-голяма защита, по-сложна процедура), определенията (по-маловажният) - не.

Искам да кажа, че при липсата на буквална яснота в кодекса (9 ЗНА), в случая не може тълкуването да бъде сигурно. Не че подкрепям такова тълкуване или такава практика.

Не мога да се съглася в никакъв случай.Не че ако напиша "съгласен съм" и районния съд ще тури край на делото
С какъв критерий определихме,че решението е по-важния акт?С никакъв.
Сигурно като ти го прекратят нищо не значи Ами горе-долу....250 лв. Д.Т. в полза на държавата,7-800 лв. за адвокат ,някоя друга експертиза си платил.. и такива ми ти работи...
Много по-опасно е даже определението/разпореждането за интересите на субектите.А утре като ти го прекратят пак?

Безконтролност в районен съд-това и в Дагестан го няма.Дори и по шериата да почнат да правораздават,както им се иска на някои.

п.п. Светослав, не съм следила статистиката, но последно до касация стигаха едва 20-23% от СР на въззива, на останалите постановени 70% къде го тоз контрол дет го съзря? За никого не е тайна, че каквото се постига, то е до втора инстанция- третата е само бледа светлина в тунела( където повече от вероятно да не успееш да влезеш). Без оглед причините наричани "адвокатска некомпетеност"( щото това е основния аргумент, май ) облечени, разбира се, с по-прилични думи.

Не виждам връзка между двете неща.Допустимост до касация може утре и 5 % от въззивните дела да има.Всеки може да тълкува както си иска.Не може да има такава практика,за това я и няма.
Сегаа..тавтология,мавтология..така го е казал.Има пропуск,но има и логика,която трябва да се търси.Мен лично изобщо не ме притеснява,но ако ви се случи нещо абсурдно...
Да не би сериозно да очаквате такава тенеднция Днес получавам разпореждане от РС за 1200 лв интерес,не ми издават ЗИ(неправилно,е,може и правилно да е).Пази Боже да пише,че не подлежи на обжалване.

svettoslav написа:Надали някой сериозно си представя безконтролност в първата инстанция.Досега не съм чул поне.

Еми тука няколко човека го написаха. Щом може да има безконтролност на втората, защо да не може и на първата? Законодателят иска да разтовари съдебната власт, намалява ѝ субсидията. (Друг е въпросът, дали би издържало евентуален контрол от КС.)

По-страшно нещо на земята тогава не би имало.[b]Защото това просто значи липса на правосъдие.Надали някой би го допуснал.А иначе трябва да се измисли нещо по въпроса за проверка на Опр. на въззива,които се постановяват за първи път и се прегражда производството.Следва да се проверяват.
[/b]
Иначе колко ли хиляди определения/разпореждания на първостепенния съд по дела,решенията по които не полежат на касация,получихме днес,в които да пише,че подлежат на обжалване пред въззивния съд?
А получи ли някой едно,където да пише,че на осн чл.274,ал.4 ГПК е окончетелно? Няма и скоро да получи.

[svettoslav]

А,и най-важното,закънът има един-единствен смисъл,нали така беше?
Познай кой е !

[kontrol]

О, и аз не вярвах, че при наличието на новия 101 ГПК практиката ще отказва поправяне на нередовности в заповедното, мотивирайки се с това, че ако подадеш свободен текст, ти изпращат образец - нерде Ямбол, нерде Стамбул, даже аргумент за засилено служебно начало, но административна на СГС и търговска на ВКС са (бяха) категорични - вж. практиката към 425 ГПК. Нищо че законът различава "искане" (петитум) от "заявление" (форма).
(Наложи се да се въведе един обяснителен чл. 425а І, който по неясни мене причини КПВ също затри между първо и второ четене. Но думата ми е, че там разумът на закона е къде-къде по-ясен. И още не мога да си обясня причините за това превратно тълкуване от някои съдии. Ако те са да се отчитат брой "свършени", без да не се занимаваме по същество; да съберем обаче ДТ; претовареност и съдийска солидарност; или пък някакъв перверзен кеф да отрежем заявителите на формални основания; то тези подбуди биха били приложими и тук, относно определенията.)

Аналогичен случай на загубване по трасето на контрола с приемането на НПК 2005. Дава ли ти възможност 341 да обжалваш наложена от някой наказателен съдия глоба? Нищо, че еКЗПЧос ти дава право на impartial съд, а той тук има и обвинителната функция.

От статията в „Дневник” изглежда, че депутатите го тълкуват дословно.

А такава разпоредба е, както зачекнах по-горе, противоконституционна par excellence. КС приема, доколкото помня, че 119 и 122 КРБ не гарантират 3 инстанции, ама, мисля си, поне 2 би трябвало. Още повече, че този § от ЗИД-а е гласуван от 115 н.пр. – т.е. при липса на кворум.

Веднъж е случайност, два пъти е съвпадение …

Инак критерият, че определенията са "по-малкото" (от гледна точка на държавната правораздавателна политика), може да е отсъствието на "СПН по същество". Да, частично си прав - прекратителните определения са икономически и житейски важни за страната; някои определения разрешават самостоятелни производства. Дори да са еднакво "големи", не можеш да теглиш аргумент a fortiori, както ми се стори че правиш, когато каза, че е "алогично" и "абсурдно".

Още веднъж - твърдението ми е, че тълкуването не може да е сигурно. Изложих и други причини за това.
Корекция е наложителна не само за да не се получи "скоро" такова определение, а за да не се получи *никога*.

За определенията на "въззива" за първи път - 274 ІІ. Това определение не е второинстанционно и проверката му не е същинска касация.

В заключение: една изпълнена с черен хумор (записи на заповед, съдебни изпълнители и кметове-депутати /по едно време допустимо/) история в търсене на вътрешния смисъл, какво става, когато и най-нисшата, и най-висшата инстанция обявят жалбата за недопустима.

Лошо - втори път не си спазвам обещанието да си бия временно камшика от форума, а бълвам змии и гущери.